Не знам как въобще ми хрумна да участвам на Витоша 100, но то от идея се превърна във факт. Като се сетя, че на старта най-голямото ми притеснение бе да не се загубя, и ми става много смешно. Не за друго, а защото подготовката ми се състоеше от пробягани веднъж едни 20 км и около година общо някакви спорадични бягания в Борисова градина. Увереността ми, че ще се справя идваше от това, че юношеските ми години бяха натоварени с двуразови тренировки по лека атлетика в спортен клуб. Да, ама не, както казваше Петко Бучаров. Спомените ми за тренировки от рода на 6 по 1км с темпо 2.50/км през 1 минута, правят смеха ми сега да е още по-голям. Дерзайте, следвайте мечтите си, и пробвайте.