"The only Zen you can find on the tops of mountains is the Zen you bring up there"

Днешната приказка за Златокоска започва с отпадането на златния стандарт през 1971 г. Тогава Ричард Никсън не просто „освобождава“ долара от златото, той подписва развода между тях. Никсън подава оставка. Вице-президентът Джералд Форд поема временно властта, но истинската смяна в курса идва с избора на Джими Картър — един от най-достойните президенти в историята на САЩ.  Обсебен от идеята да върне доверието в системата, той взема решение, което знае че ще му струва политическата кариера: назначава Пол Волкър за председател на Федералния резерв. Волкър вдига лихвите до нива, които чупят икономиката, но спасяват доверието. Безработицата расте, рецесията е тежка, натискът е огромен. Картър знае, че ще загуби следващите избори, но не се поддава на личната изгода – избира нацията и нейния дългосрочен просперитет. А, за да се разбере колко безкомпромисен е Пол Волкър, е достатъчно да си представим контекста: в момент на двуцифрена инфлация и обществен натиск той застава пред американския...

Тия дни се замислих, че има нещо парадоксално в начина по който говорим за технологичната революция в момента. От една страна, тя е безспорна, изкуственият интелект е феноменален напредък, не ме разбирайте погрешно. Развиваме се, автоматизираме, оптимизираме, правим повече с по-малко, разполагаме с инструменти, които ни дават достъп до цялата налична информация откакто сме се превърнали в мислещи същества. От друга, когато се опитаме да я погледнем не като инженери, а като общество, започват да излизат странни пукнатини. Замислям се дали не сме в парадоксална ситуация, в която революцията наистина се случва, но бъдещето е абсолютно неясно и не толкова розово, ако вземем че объркаме посоката.  За да разберем защо този парадокс не е само технологичен, а обществен, нека да започнем от най-базовата рамка в която живеем, а именно държавата. От територията в което се налага да живеем, да просперираме, да иновираме, да съществуваме. Та, какво всъщност е държавата? В най-опростен вид държа...

Един от най-интересните и забравени днес опити, свързани с построяването на социалистически модел със средствата на компютърна програма, е Project Cybersyn . Това не е просто технологична идея, а реален социален експеримент, в който се срещат идеи за интелигентност, икономика, демокрация и власт. В основата му стои една на пръв поглед проста идея: фабриките да не докладват със закъснение, чрез хартия и бюрокрация, а да подават информация почти в реално време. Данни за производството, за доставките на суровини, за отсъствията от работа и за внезапни проблеми се изпращат по телекс и се обработват от компютърна система, която следи дали нещо излиза извън нормалните граници. Когато се появи отклонение, първите, които разбират, са хората на място – работниците и мениджърите. Само ако проблемът стане сериозен, сигналът стига до централната власт.  Същите данни се използват и за икономически симулации – не за да се издават заповеди, а за да се проиграват различни сценарии и да се види как...

HyperNormalisation е документален филм на Adam Curtis от 2016-та година. Заглавието не е случайно избрано. То идва от късния Съветски съюз и описва онова състояние, в което всички знаят, че системата не работи, но всички се държат така, сякаш е нормална — защото няма ясна алтернатива. Филмът прави опит да покаже как през последните десетилетия елити, институции и технологични системи постепенно са се отказали от опита да разбират и управляват сложната реалност — и вместо това са започнали да създават опростени версии на света, в които всички да „живеем“, въпреки че знаем, че не са истински. Ако очаквате да намерите в него тезата, че тайна група „дърпа конците“ в света, ще останете разочаровани. HyperNormalisation има много разклонения, някои от които са само загатнати, без да бъдат развити. На пръв поглед филмът изглежда хаотичен, липсват и доста наративи, които днес ни се струват очевидни. На мен лично обаче ми даде повод за доста размисли и ровене в различни исторически събития. Прия...

Ричард Филипс Файнман (1918–1988) е американски физик, един от най-ярките умове на XX век. Носител е на Нобелова награда за работата си върху квантовата електродинамика, създател на диаграмите на Файнман и легендарен преподавател в Caltech.  Но ако трябва да съм честен — това не е причината да пиша за него. Файнман ме привлече не с физичните си открития, а с начина си на мислене, който стои в основата на всичките му постижения. Файнман е роден в Ню Йорк, в семейство без академична претенциозност, но с огромна интелектуална свобода. Баща му, Мелвил Файнман е работил в бизнеса с униформи. И въпреки това, именно той оформя най-важния урок в живота на сина си. Има една случка в детството на  малкия Ричард, която направлява целия му живот след това. Сочейки някаква птица, той пита баща си: -Как се казва тази птица? Баща му назовава името на птицата на английски, италиански, японски… и после обяснява на малкия Файнман, че и мената не означават нищо.  По-важно е какво прави тази...