Народ, който не помни своето минало, няма бъдеще

Много съвременни хора – изненадващо за мен, включително млади – гледат назад към комунистическия период в България с носталгия. Те често идеализират времето „преди 1989 г.“ като епоха на „ред“, „безплатно образование“ и „сигурна работа“. Но малцина осъзнават, че историята е малко по-различна, а пътят по който България поема след 1944 г. не е резултат от демократична воля или прогресивна идеология, а от геополитическия жребий хвърлен след Втората световна война. Нека внесем малко фактология за начало.

България се включва във Втората световна война на страната на Оста, но не участва пряко във военни действия срещу СССР. През 1944 г. обявява неутралитет и дори война на Германия — но е твърде късно. Страната попада в сферата на интереси на Сталин и бива разпределена под съветско влияние.

В същото време, страна като Италия — не просто съюзник, а фашистка диктатура — има „късмета“ да бъде освободена от западните съюзници и по-късно включена в плана „Маршал“. Между другото, въпреки че попада под съветско влияние, на България също е предложено участие в този план, но отказва по нареждане на Москва — защото Сталин забранява на страните от своя блок да участват. Оттук нататък решенията за бъдещето на България не се взимат в София, а в Кремъл.

А тъй като в часовете по история по време на социализма се преподаваха врели-некипели за периода след 9 септември 1944 г., хайде да ви върна малко в училище — и да чуем накратко какво всъщност се е случвало.

Сега, след този бърз преглед, нека минем към два от най-големите митове за огромния икономически юмрук в лицето на капитализма, който нанася България.

Мит номер 1 - "България изнасяше мотокари за Япония и електрокари за целия свят" 

Ето тук може да чуете изнесени факти от документи, с които подробно да се запознаете с този и други митове. Не е като да не сме произвеждали и изнасяли някакви неща, но чуйте какво говорят цифрите:

 

Мит номер 2 - „България беше световен лидер в производството на компютри“

"Говори Интернет" имат специален епизод за историята на информационните технологии през комунизма и производството на компютри у нас. Минете директно към частта с госта, доста е интересна.

Един от най-фрапиращите върхове на просперитета у нас идва през 1964 г., когато Тодор Живков предлага България да бъде включена в състава на СССР като „съветска социалистическа република“ — тоест официално 16-та република на Съюза. Никита Хрушчов първоначално приема предложението с интерес, но в крайна сметка го отхвърля. Аргументите му: това би поставило Москва в неудобна позиция спрямо останалите сателити и може да предизвика международен скандал, който Западът би възприел като откровен аншлус. Само можем да благодарим на Хрушчов, че е бил с ума си.

За финал нека обобщим историята на България в периода 1944–1989 г.

През септември 1944 г. съветските войски навлизат в България — въпреки че страната вече е скъсала с нацистка Германия, обявила ѝ е война и няма чужди военни сили на територията ѝ. Нахлуването минава без съпротива, а единствените жертви сред съветските войници са от изпит метилов алкохол. Народният съд (1944–45) обявява и са изпълнени над 11 000 смъртни присъди, а хиляди са затворени. Следва национализация и конфискация на частна собственост (фабрики, банки, жилища, аптеки), без компенсация естествено. Опозиционните партии са забранени, включително БЗНС и социалдемократите, а през 1946 г. с фалшифициран референдум се обявява република. Конституцията от 1947 г. е изцяло по съветски образец. Изгражда се репресивен апарат – Държавна сигурност – който следи стотици хиляди граждани, с доносници във всяко село и град. Всеки инакомислещ се праща в изградени лагери в Белене, Ловеч и Скравена. Образованието, медиите и културата се подчиняват на марксистка догма. Цензурират се  книги, филми, музика. Икономиката се планира централизирано, с неефективни предприятия, фалшиви норми и външен дълг от над 10 милиарда долара. Въпреки че официално се твърди, че в НРБ „няма инфлация“, левът претърпява катастрофално обесценяване. През 1952 г. режимът извършва валутна реформа, при която 100 стари лева се обменят за 1 нов лев, а спестяванията над определен праг са конфискувани. Това е първата голяма девалвация ѝ по същество – ограбване на населението.Тодор Живков ръководи страната от 1956 до 1989 като с това се прославя като най-дълго управлявалият комунистически лидер в Европа. Поне с нещо да натрием носовете на останалите социалистически държави. В края на 80-те режимът организира „възродителен процес“, при който над 350 000 български турци са принудени да напуснат страната. Живков е свален през ноември 1989, дни след падането на Берлинската стена, и тогава лъсва състоянието на държавата. Историята след 1989 до ден днешен ме кара да мисля, че явно не сме научили нищо от миналото. Именно за такива истории се отнася прословутата фраза, че:

Народ, който не помни своето минало, няма бъдеще.

Та, помнете го това минало, за да има бъдеще.