Princes of the Yen

 

Nikkei 225 е борсов индекс на Токийската фондова борса (TSE), който измерва представянето на 225 големи публични компании в Япония от различни сектори. Най-високата си стойност за всички времена достига на 29 декември 1989 г. — 38 957,44 пункта, след като се е увеличил шесткратно през предходното десетилетие. Впоследствие губи почти всички тези печалби, достигайки дъно от 6 994,90 на 28 октомври 2008 г. 

34 години по-късно индексът все още не е успял да възстанови историческия си връх.

Какво стои зад този драматичен възход и последвалата дългогодишна стагнация? Отговорите често се крият не толкова в самите компании, колкото в паричната политика и действията на централната банка. Тук на преден план излиза немският икономист Ричард Вернер, автор на книгата Princes of the Yen, която описва в детайли възхода и срива на японската икономика.

В нея Вернер развива своята Количествена теория на кредита (Quantity Theory of Credit), която прави ключово разграничение между кредити, насочени към реалната икономика (т.е. транзакции, свързани с БВП), и кредити, използвани за спекулативни финансови операции. През 1995 г. той предлага иновативна политика за справяне с банкови кризи, която нарича количествено облекчаване (quantitative easing) и за първи път използва публично израза „QE2“, настоявайки за „истинско“ количествено облекчаване — насочено към разширяване на кредита към бизнеса и домакинствата, а не само към финансовата система.

Политиката на количествено облекчаване (на японски: 量的緩和, ryōteki kanwa, от 量的 – „количествен“ и 緩和 – „облекчаване“) е официално приложена от Японската централна банка като инструмент за борба с продължителната дефлация.

Ако нямате време да прочетете книгата, можете да изгледате едноименния документален филм — Princes of the Yen. Той представя по достъпен и въздействащ начин как централните банки, чрез контрол върху кредитирането, могат да моделират цели икономики — тема, която звучи все по-актуално в контекста на съвременната глобална нестабилност.

Може ли Ричард Вернер да бъде наречен „бащата“ на количественото облекчаване (Quantitative Easing)? Със сигурност — поне ако се имат предвид корените на термина и първоначалната концепция зад него. Както стана ясно, Вернер използва публично понятието и го предлага като решение за банковата криза в Япония. За разлика от по-късните интерпретации, Вернер не говори за просто „наливане на пари“ във финансовата система, а за целенасочено разширяване на кредитирането към реалната икономика. 

Как обаче изглежда на практика „истинското количествено облекчаване“, което Ричард Вернер предлага? Докато съвременното QE разчита основно на изкупуване на държавни облигации от централните банки, неговата идея е проста, но радикална: централната банка трябва да създава нови пари само когато се създава нов кредит, насочен към реалната икономика — към производствени предприятия, малки и средни бизнеси, инвестиции в инфраструктура и заетост. Вместо парите да остават в рамките на финансовата система, Вернер предлага директна връзка между паричното предлагане и продуктивната дейност. Това може да стане чрез изкупуване на новоиздадени корпоративни кредити, чрез рефинансиране с преференциални условия за банките, или чрез гарантиране на бизнес заеми, при условие че те са насочени към реална икономическа активност. Така се избягва спекулативният ефект върху цените на активи, а вместо това се стимулират растеж, инвестиции и заетост. В крайна сметка, според Вернер, истинското количествено облекчаване не е в това колко пари се създават, а къде и с каква цел се насочват.

След началото на 2000-те години обаче, когато Японската централна банка, а по-късно и Федералният резерв, Европейската централна банка и Bank of England започват да прилагат политики под името „QE“, те избират съвсем различен подход. Вместо да стимулират банките да отпускат повече кредити на реалния сектор, тези институции прилагат QE чрез масови изкупувания на държавни облигации и други финансови активи на вторичния пазар. По този начин те увеличават резервите на търговските банки и понижават дългосрочните лихви, но не задължават и не мотивират банките да кредитират повече. Резултатът е, че създадената ликвидност често остава в рамките на финансовата система, подхранвайки цените на активи, но без реален ефект върху производството, инвестициите и заетостта.

Иронично, макар политиката да носи същото име, „количественото облекчаване“ в съвременния си вид силно се разминава с първоначалната идея на Вернер. Неговата концепция остава до голяма степен пренебрегната — припозната по име, но не и по същност.

Вернер вижда именно в погрешната кредитна политика причината за дългогодишната стагнация на Япония — процес, чийто символ остава недостигнатият връх на индекса Nikkei.