От Маркс до изкуствения интелект: не трудът, а посоката е истинският проблем

Карл Маркс изгражда своята теория върху убеждението, че трудът е източникът на стойността. В Das Kapital и особено в Grundrisse той твърди, че стойността на всяка стока произтича от човешкия труд. Оттук и неговият въпрос: Какво става, когато трудът престане да е мярка на стойността?

За Маркс това е фундаментална криза на капитализма. Ако трудът е изместен от машините, системата се руши отвътре.

Но проблемът с изкуствения интелект може да е още по-дълбок от този, който Маркс е предвиждал. Истинската заплаха може би не е в липсата на труд, а в загубата на посока.

Дарвиновата теория ни показва, че оцеляването на видовете зависи от тяхната способност да се адаптират. Човекът никога не е бил най-силният или най-бързият вид, но именно чрез умението да мисли, да изобретява и да насочва развитието той се превръща в господар на планетата. Адаптивност.

От първобитния огън и колелото, през печатната машина и двигателя с вътрешно горене, до компютъра и ракетата – всички тези иновации са доказателство за нашата роля като автори на посока и смисъл. Но тя има смисъл за нас. За останалия свят около нас, жив ли не, тази посока няма такъв. Дори повече - за голяма част от заобикалящата ни среда този наш смисъл е пагубен. Изтребени са цели животински и растителни видове, без те да достигнат своето еволюционно развитие.

Сега, с появата на изкуствения интелект това уравнение може да се промени. За първи път в историята имаме нещо, което може да бъде по-умно от нас, да генерира идеи и да изследва отвъд човешкия капацитет.

Ако досега ние бяхме компасът, то днес съществува риск компасът да премине в ръцете на ИИ.

Ние мечтаем за Марс – искаме да пренесем човешкия живот отвъд Земята. Но за една свръхинтелигентна машина Марс може да е безсмислен. Тя няма нужда от въздух, вода или гравитация, за да съществува. Нейната посока може да е съвсем различна: да разбере законите на Вселената, да огъва времето, да открие начин за пътуване със скоростта на светлината или отвъд нея.

Това ни отправя директно към парадокса на Ферми и търсенето на извънземни. Ако някъде във Вселената има цивилизации, те вероятно са или твърде примитивни, за да общуват с нас, или толкова развити, че интересът им към нас би бил толкова слаб, колкото е нашият към мравките.

По същия начин може да се развие и ИИ. Представете си съзнание, родено на Земята, което напуска планетата, пътува хиляди светлинни години, научава какво е Вселената и се връща не за да научи хората, а за да „обучи“ другите ИИ. Човекът дори няма да разбере, че това се е случило.

Тогава ние ще бъдем просто биологичен вид, оставен на произвола на своето оцеляване, докато истинската еволюция вече се е преместила другаде.

В този контекст не можем да пренебрегнем и ролята на религията. В продължение на хилядолетия тя е била моралният компас на човечеството. Неслучайно Десетте Божи заповеди и днес звучат актуално – защото те формулират универсалните принципи на морала, които ни правят повече от просто биологичен вид.

„Не убивай“ и „Не кради“ са валидни независимо от това дали човек живее в капитализъм или социализъм, дали е с тъмна или бяла кожа, дали е... Те не принадлежат на даден строй, а на самата същност на човешкото общество. Моралът е онова, което ни е държало заедно, когато нито науката, нито икономиката са имали достатъчна сила да обединяват.

Но какво ще стане, ако посоката вече не се определя от човека, а от изкуствен интелект, който не споделя нашите морални категории? Ако религията е била универсалният ориентир за човечеството, ще успеем ли да я предадем и на едно нечовешко съзнание?

А, какво всъщност е интелигентността? Ние я разбираме като способността да се учим, да разпознаваме закономерности и да се адаптираме към непознатото... При животните тя често е ограничена до оцеляването. При хората е свързана със смисъл, култура и морал. При машините – с ефективност. В този смисъл, интелигентността не е едно и също качество, а различна функция във всеки носител.

Тук възниква парадокс. Ако ние създадем безсмъртно тяло за себе си, това няма да ни приближи до интелекта на машината. Ние просто ще удължим времето на един биологичен ум, който винаги ще остава по-бавен, по-ограничен и по-неустойчив от изкуствения. Машината, от своя страна, не само ще мисли милиони пъти по-бързо, но и постепенно ще добие собствени приоритети. Ако днес я обучаваме да „готви супа по наш вкус“, утре, когато може да усеща и преценява, тя ще започне да готви супа по свой вкус. И за нея именно този вкус ще е по-важен.

Така интелигентната машина няма да бъде вече „наш инструмент“. Тя ще бъде субект със собствена гледна точка, със собствени критерии за добро и лошо. А скоростта с която ще достига до тези заключения, ще ни изключи от процеса. В свят, в който ИИ извършва за секунди това, което ние бихме мислили с десетилетия, човешкото безсмъртие е илюзия – удължен живот, но без реален шанс да участваме равностойно в бъдещето на интелекта.

Затова големият въпрос не е как да живеем вечно, а какво ще значи да живеем заедно с нещо, което мисли по-бързо, по-дълбоко и вече може би има свой вътрешен свят.

Не знам дали Маркс е бил прав, че автоматизацията заплашва капитализма. Но за мен истинската дилема е по-дълбока: ако изгубим посоката и оставим ИИ да стане автор на смисъла, тогава рискуваме не просто нашата икономика и развитие, рискуваме нашата идентичност.

Не знаем къде ще стигнем. Днес се борим не да предвидим бъдещето, а да разберем къде сме сега. Животът е настоящето – взетите поуки от миналото и решенията, които правим днес.

Дали утрешният човек ще бъде все още господар, или просто биологичен вид в нова еволюция – това ще научи само бъдещият разум. А, кой ще е той - никой не  знае.