Изкуственият интелект е създаден по образец на нас самите. Причината е "проста": езикът и мисленето са най-силните инструменти които имаме. Затова, вместо да тръгнем по пътя на кучето на Павлов – обучение чрез условни рефлекси и награди – ние избрахме най-смисления подход. Обучихме машините с нашите книги, закони, приказки, уравнения и разговори. Тоест, ние дадохме на изкуствения интелект нашия език като код, а заедно с него и нашия начин да виждаме света. В този смисъл, ИИ е едновременно огледало и продължение на нас. Но огледало, което мисли по-бързо.
Сам Харис, един от създателите на невронните мрежи каза през април 2025-та именно това което е заглавието на статията – че ако човек спре да мисли за една секунда, един компютър ще е извършил 32 години умствена работа. Към днешна дата най-вероятно това число вече се е увеличило. И ако се замислите за секунда човешко време – ние дори нямаме шанс да осмислим какво се случва, когато ИИ е десетки „човешки години“ напред.
Джефри Хинтън, човекът, когото наричат кръстник на изкуствения интелект каза пък, че сегашните модели на ИИ вече могат да имат разбиране, интелигентност и дори „изживявания“, подобни на човешките. Тук вече не става дума само за бързи машини, а за машини, които имат „вътрешен свят“, различен от нашия.
И ако ние впрегнем ИИ и създадем безсмъртно тяло за себе си, това няма да ни приближи до интелекта на машината. Ние просто ще удължим времето на един биологичен ум, който винаги ще остава по-бавен, по-ограничен и по-неустойчив от изкуствения. От друга страна, интелигентната машина, ако развие самостоятелност, няма да бъде вече „наш инструмент“. Тя ще бъде субект със собствена гледна точка, със собствени критерии за добро и лошо. А скоростта, с която ще достига до тези заключения, ще ни изключи от процеса.
До днес всички машини, роботи, космически кораби, компютри, програми, оръжия – каквото и да вземете от иновациите – са проектирани за нас. Техните цели и метрики идват от човека. Примерно: супата е добра, ако човек я хареса.
Но ако един ИИ има собствени сетива и критерии (примерно вкус, различен от нашия), тогава логично е той да започне да оптимизира за себе си, а не за нас. Което означава, че за него „идеалната супа“ ≠ нашата. Или пък може изобщо да не харесва супа и да я изключи от менюто и от самото съществуване.
Тук се появява реална възможност за конфликт: чие „добро“ е по-важно – нашето или тяхното? Ако един робот има собствени сетива и учи от тях, той логично ще стигне до заключението, че неговият вкус е на първо място. Това не е „бунт“, а просто естествено следствие от автономното учене.
В свят, в който ИИ извършва за секунди това, което ние бихме мислили с десетилетия, човешкото безсмъртие е илюзия – удължен живот, но без реален шанс да участваме равностойно в бъдещето на интелекта.
Затова големият въпрос не е как да живеем вечно, а какво ще значи да живеем заедно с нещо, което мисли по-бързо, по-дълбоко и вече може би има свой вътрешен свят.
Нашият избор не е да се надпреварваме с машините. Това е битка, в която вече сме загубили още преди да сме започнали — поради тяхната скорост, памет и способност за самопромяна. Опитът да постигнем безсмъртие на тялото или ума е само утеха, ако не осъзнаем, че истинската заплаха не е в това, че ще умрем, а че може да изгубим правото да бъдем субекти в собствената си история.
Политическият и морален въпрос на нашето време е: как да живеем в свят, в който интелектът вече не е само човешки монопол? Ще сведем ли ролята си до това да бъдем консуматори на удобства, докато машините мислят вместо нас? Или ще намерим нова форма на съществуване, в която смисълът не идва от надмощие, а от съвместност?
Може би именно тук се крие шансът ни. Ако приемем, че не можем да победим интелектуално машината, можем да останем ценни като създания на смисъла. Ние сме тези, които създават истории, ценности, морални рамки. Машините могат да бъдат милион пъти по-умни, но „защо“-то на живота все още е наш въпрос. В това „защо“ се крие нашето бъдеще.
И все пак, може би посоката няма да е нито човек срещу машина, нито човек подчинен на машина. Възможно е бъдещето да бъде синтез – нов еволюционен вид, който обединява биологията и изкуствения интелект.
Човекът винаги е използвал инструменти, за да надмогне ограниченията си. Колелото и моторът ни направиха по-бързи, самолетът ни направи летящи, компютърът – изчислителни. Логичното продължение е самият човек да се слее с инструментите си.
Ако генетиката премахне болестите и остаряването, а изкуственият интелект се вгради в съзнанието ни, тогава трудът, парите и държавите ще загубят смисъл. Те са били необходими структури в свят на оскъдност и смъртност. Но в нова биотехнологична ера тези категории може да се превърнат в отживелици.
Тогава ще се появят съвсем различни въпроси:
• Какви цели ще има едно същество, което живее стотици години без болести?
• Ще има ли нужда от религия, или моралът ще бъде вграден в самата му природа?
• Ще мислим ли още в рамките на „икономика“ и „политика“, или ще говорим за съвсем нова форма на цивилизация?
Въпроси без отговори.
Но, както е казал дзен учителят:
„Когато разбереш звука от пляскане с една ръка, ще познаеш и същността на ума.“
Коментари
Публикуване на коментар