Ако не можеш да обясниш нещо просто, значи не го разбираш истински

Ричард Филипс Файнман (1918–1988) е американски физик, един от най-ярките умове на XX век. Носител е на Нобелова награда за работата си върху квантовата електродинамика, създател на диаграмите на Файнман и легендарен преподавател в Caltech. Но ако трябва да съм честен — това не е причината да пиша за него. Файнман ме привлече не с физичните си открития, а с начина си на мислене, който стои в основата на всичките му постижения.

Файнман е роден в Ню Йорк, в семейство без академична претенциозност, но с огромна интелектуална свобода. Баща му, Мелвил Файнман е работил в бизнеса с униформи. И въпреки това, именно той оформя най-важния урок в живота на сина си. Има една случка в детството на малкия Ричард, която направлява целия му живот след това. Сочейки някаква птица, той пита баща си:

-Как се казва тази птица?

Баща му назовава името на птицата на английски, италиански, японски… и после обяснява на малкия Файнман, че имената не означават нищо. По-важно е какво прави тази птица, как живее, защо чисти перата си, как паразитите влияят на оцеляването ѝ. Този момент се превръща във философия на живота на Файнман, който по-късно ще каже:

-Научих много рано разликата между това да знаеш името на нещо и да го разбираш.

Има игрален филм, който разказва за ранните му години и любовта му с Арлийн - Infinity, първата сцена пресъздава точно тази случка от живота му.

Зареден с това любопитство, още на 10–12 години Файнман сглобява радиоапарати, ремонтира електрически системи и става известен в квартала като „момчето, което оправя всичко“. Не защото знае повече, а защото не се страхува да разбере как работи нещо отвътре. Това любопитство не го напуска никога. По-късно в живота си той ще свири на бонго барабани в барове в Пасадена, ще рисува голи модели, ще учи португалски, за да изнася лекции в Бразилия. Друг интересен момент, породен от неговото любопитство е, когато го канят в Лос Аламос. Там под научното ръководство на Опенхаймер, той се включва в разработването на атомната бомба. В лагера, всеки учен има сейф с топ-секретни документи. Файнман, воден от своето любопитство, започва да изпробва колко от тях може да отключи. Открива, че много от сейфовете са оставени с фабричната комбинация 25–0–25, отваря ги и оставя бележки вътре с надпис- „Бях тук. — Файнман“. Инженерите изпадат в паника, мислейки, че шпионите на Съветския съюз са проникнали. Има няколко сцени с Файнман във филма "Опенхаймер", но не търсете тази със сейфовете:)

След тази кратка встъпителна бележка, нека минем към това за което сме се събрали тук, а именно - Познанието. Файнман го обобщава с думите:

„Ако не можеш да обясниш нещо просто, значи не го разбираш истински.“

Тази идея не започва от него. Ърнест Ръдърфорд е нещо като родител на идеята, казвайки че:

„Едно научно откритие няма стойност, ако не можеш да го обясниш на барманка.“

По-късно, Алберт Айнщайн добавя неговото:

„Всяка физична теория трябва да може да бъде описана толкова просто, че едно дете да я разбере.“

Но Файнман е този, който живее с този принцип. Той не се спира с това просто да изповядва тази идея, той живее с нея, изучава я. Разбира, че мозъкът не се подчинява на насилие, стигайки до извода че повечето хора третират концентрацията като битка. Сядат, втренчват се в задачата и се опитват да пречупят вниманието си със сила, а мозъкът ни не реагира добре на сила. Той реагира на условия. Именно затова повечето хора си мислят, че имат проблем с фокуса. Всъщност - Нямат. Те имат проблем с настройката. Фокусът не идва от дисциплина, а от смисъл. Той следва любопитството, не дисциплината.

Има еволюционната причина да се разсейваме. Мозъкът ни не е еволюирал да стои неподвижно и да се взира в едно нещо дълго време. Той е еволюирал да сканира средата, защото това е било въпрос на оцеляване. В природата животното, което се фиксира твърде дълго в един детайл и игнорира околното е животното, което ще бъде изядено, ще пропусне плячка или ще умре от глад. Тоест: Сканирането е биологично вграден механизъм за оцеляване. Затова, когато се опитваме насилствено да се „заключим“ в учебник, мозъкът саботира това поведение — той го възприема като опасно.

Файнман гледа на науката като на игра. Не в смисъл на несериозност, а в смисъл на свобода да пробваш, да грешиш, да питаш.

„Повечето хора си мислят, че учат, но всъщност просто събират думи.“

Децата са брилянтни в това… Те питат ‘защо?’ отново и отново, докато накрая си признаем, че всъщност не знаем.

Именно затова Файнман казва - "Предпочитам въпроси без отговор, отколкото отговори, които не могат да бъдат поставяни под въпрос.“

Размишлявайки върху всички тези неща, се замислих че ако той беше учител по Физика в училище, урокът за атома би представлявал следното обяснение:

Атомът,  ученици,  е най-малката тухличка, от която е направено всичко около нас. Но, той не е твърдо топче, нито е мини планета. Той е почти изцяло празно пространство. Бих го нарисувал така - целият атом като футболен стадион, ядрото като футболна топка, а електроните - като футболисти на терена... А между тях няма нищо.

Ето така трябва да се преподава според мен, с примери, с мислене, с рисуване. Защото зубренето на имена не е учене. Ако искате да изпробвате знанията си, пробвайте да обясните на едно дете какво е  "планета", какво е "сила", какво е "фотосинтеза", какво е "инфлация", какво е  "температура"... После се пригответе да отговорите на всички ЗАЩО.

Чудя се, дали Сократ когато е изрекъл прословутото - "Аз знам, че нищо не знам.", преди това не се е пробвал да обясни нещо което самият той не е разбирал...