Тия дни се замислих, че има нещо парадоксално в начина по който говорим за технологичната революция в момента. От една страна, тя е безспорна, изкуственият интелект е феноменален напредък, не ме разбирайте погрешно. Развиваме се, автоматизираме, оптимизираме, правим повече с по-малко, разполагаме с инструменти, които ни дават достъп до цялата налична информация откакто сме се превърнали в мислещи същества. От друга, когато се опитаме да я погледнем не като инженери, а като общество, започват да излизат странни пукнатини. Замислям се дали не сме в парадоксална ситуация, в която революцията наистина се случва, но бъдещето е абсолютно неясно и не толкова розово, ако вземем че объркаме посоката.
За да разберем защо този парадокс не е само технологичен, а обществен, нека да започнем от най-базовата рамка в която живеем, а именно държавата. От територията в което се налага да живеем, да просперираме, да иновираме, да съществуваме. Та, какво всъщност е държавата?
В най-опростен вид държавата е съвкупност от територия, хора и институции. Тя не произвежда стойност сама по себе си, а събира и преразпределя вече произведена такава. Основният ѝ приход идва от данъци, които са пряко свързани с икономическата активност на хората и фирмите вътре в нея. С тези средства държавата финансира минали обещания, текущи функции и бъдещи проекти. Държавата е и ковчежникът на системата – тя емитира парите, определя правилата и поддържа сектори, които "не могат" да бъдат оставени изцяло на пазара: правосъдие, образование, здравеопазване, администрация. Всичко това обаче предполага едно базово условие, един консенсус който сме постигнали: наличието на работещи хора, които получават доход и чрез него захранват така изградената система. И, докато трудът е централният фактор на системата, този модел работи.
Но, идва изкуствения интелект, идват роботите и нещата започват да се видоизменят. Държавата още преди тях показва че изпитва сериозни затруднения. Разходите растат по-бързо от приходите, ефективността в ключови сектори е ниска, а пенсионните системи са изправени пред демографска реалност, за която не са проектирани. Работещите поколения все по-трудно издържат предишните, а за бъдещите перспективата изглежда още по-несигурна. Този дисбаланс обаче се задълбочава драстично с автоматизацията, защото тя не просто подпомага труда – тя започва да го замества.
В този контекст се появява идеята на Бил Гейтс за облагане на роботите с данъци. Логиката е интуитивна: ако един робот замества човек, той би трябвало да компенсира загубата на данъчни приходи, които този човек е генерирал – подоходен данък, осигуровки, ... Идеята се опитва да запази съществуващата данъчна рамка в нови условия. Само че тя започва да се разпада при по-внимателен поглед. Един робот рядко замества един човек, той по-скоро замества десетки. Да не говорим че ми изкачат още куп въпроси. Кой ще следи колко робота са произведени, продадени на фирми, регистрирани във фабрики че работят. Кое ще попречи на някоя фабрика да си измайстори или закупи нелегални роботи? Ние като хора и граждани на една държава, получаваме лични данни от нея, с които работодателя ни наема и после плаща данъци. Въпреки че на теория получаването на номер и регистрация на един робот изглежда с пъти по-лесно, не мисля че в свят в който роботите изместят човешкия труд това ще се случи точно така.
По-важното за мен е, че този подход гледа на симптома, не на причината.
Според мен, Софтуерът е истинското разковниче.
Физическият робот е просто носител. Реалната, постоянна и мащабируема работа се извършва от софтуера. Алгоритмите управляват машини, оптимизират процеси, анализират данни, вземат решения и координират цели системи. Софтуерът не работи на смени, не боледува и не е привързан към конкретна територия. Ако изобщо има смисъл да се говори за облагане в ерата на автоматизацията, логичният обект за мен е софтуерната дейност. Мисля че в ерата на блокчейн, на сателитен интернет и хъбове през които минават данните в една държава, можем хипотетично да кажем че цялата информация може да бъде проследима и честно облагана. Може би ще имаме някакво министерство на Финансите с универсален регистър на софтуерните операции. Да си стиснем ръцете и да кажем, че този проблем е решен и държавата отново има стабилни приходи.
Оттук логично стигаме до безусловния базов доход. Ако производството е автоматизирано, а приходите идват от софтуера, държавата може да гарантира базово ниво на живот за всички. Финансовият проблем изглежда решен.
Но тук започва следващата драма, защото решеният икономически проблем се превръща в човешки. Човекът в търсене на смисъл, както в книгата на Виктор Франкъл.
Говорейки за работа, ние често я свеждаме до средство за доход. Исторически обаче, трудът е много повече. Карл Маркс го формулира ясно:
„Трудът е преди всичко процес между човека и природата, процес, в който човекът посредничи, регулира и контролира обмена на вещества между себе си и природата.“
Трудът е не просто заетост, а участие. Чрез него ние не само произвеждаме, а се надпреварваме. Надпреварваме се със средата, с другите, със самите себе си. Именно в тази надпревара възникват откритията, новите идеи и технологичните пробиви. Не от комфорт, а от напрежение и ограничения.
Адам Смит говори за труда като източник на производителност, Макс Вебер – като основа на дисциплината и смисъла, Хана Аренд прави разграничение между труд, работа и действие, като поставя въпроса за човешкото участие в света. Общото между всички тези гледни точки е едно: трудът структурира човешкото съществуване.
В тази връзка, за каква надпревара говорим в ерата на ББД?
В свят на безусловен базов доход тази надпревара се размива. Ако оцеляването е гарантирано независимо от усилието, остава въпросът: какво точно ще откриваме? Каква ще бъде посоката на напредък? Рискът е иновацията да се сведе до минимални оптимизации без реален залог. До това например, бобът който ядем, да стане с два милиметра по-голям за всяко бобено зрънце. Ако въобще ядем боб тогава. Това ли е?
Исторически, ние хората сме живели без пари, но не и без дейност. Един показателен пример от даже не толкова далечно минало е от австрийският град Вьоргъл през 30-те години на XX век. В условия на икономическа криза и липса на пари общността въвежда алтернативно разплащане което стимулира движението и извършването на работа, на стоки и услуги. Икономиката се съживява не защото се появяват нови пари, а защото хората отново извършват дейности, чиито резултати директно потребяват. Това ни показва нещо много важно, че парите са инструмент, но дейността е основата.
Въпросът който изниква е, че дори при идеално облагане на софтуер и работещ базов доход :
Какво прави човека необходим?
Общество, в което по-голямата част от хората не участват в никаква съществена надпревара, не е просто нов икономически модел. То е радикално нов тип човешко съществуване, за който нямаме исторически опит. И тук парадоксът за мен се затваря: колкото по-ефективни ставаме, толкова по-неясна става посоката. Въпросът вече не е как ще финансираме бъдещето, а дали можем да го обитаваме като хора. Като хора хранещи се с боб?
Коментари
Публикуване на коментар