Да започнем от фактите към ден днешен. Иран контролира Хормузкия проток. Не го е искал, не го е планирал — стигнал е дотук по силата на 120 години чужди решения, взети върху иранска земя и с ирански ресурси. Резултатът е следния: 39 километра вода, през която минава 20% от световния петрол и 17% от световния втечнен природен газ, и всичко това се намира под ефективния контрол на Техеран. Таксата за преминаване в момента е два милиона долара на кораб — не митническа такса, а такса за оцеляване, която Иран въведе след като Тръмп реши че тази битка ще е като онази с Венецуела. Да, ама не, както казваше великия Петко Бочаров.
Как се стига дотук не се обяснява с последните седмици, нито с последните години. Ибн Халдун — арабският историк и философ от 14 век — описва нещо, което нарича "асабия": цивилизационна сплотеност, родена в трудност. Тежките времена раждат народи, способни да издържат. Тези народи натрупват сила. После богатството и властта раждат самодоволство, а самодоволството отваря вратата за следващия цикъл. Историята на Иран и на всеки, който е искал да го контролира, е точно тази динамика — разказана с нефт, куфари с пари и фалшиви банкноти. Нека се опитаме да дадем малко яснота, като разкажем част от историята, която ни доведе дотук.
Да започнем с едно малко неудобство за Британската империя.
В края на 19 век Великобритания е най-мощната империя в историята — и единствената голяма сила без собствена нефтена компания. Shell, основана като търговец на антики и преобразувана в нефтена компания, е купена от нидерландската Royal Dutch, която придобива 51% от нея и с това на практика те губят контрол върху собственото си бъдеще. По това време, на планетата съществуват три значими нефтени компании — американската Standard Oil, Royal Dutch и Shell — и Великобритания не контролира нито една. Проблемът не е абстрактен: нефтът вече измества въглищата като основен енергиен ресурс. Британският флот — стълбът на империята — скоро ще зависи изцяло от него. Без нефт, това обрича империята на гибел.
Британците са умна нация, схващат проблема и разработват методичен подход. Историци преглеждат средновековни хроники и установяват, че Близкият Изток е използвал нефт за улично осветление и запалителни гранати, а римските легиони са имали огнехвъргачки захранвани с него. Заключението е просто: нефтът е там. Набелязват си Кувейт и го използват като база от която да тръгнат на изток за своя откритието на своя нефтен Граал.
През 1901 г. британските представители отиват при Каджарите — управляващата династия на Иран. Сделката, която подписват, разпределя бъдещия добив на все още неоткрития петрол процентно така - 84 срещу 16 в полза на британците. Нормалното разпределение за времето е било 50/50, но Каджарите подписват 84/16 по проста причина: Великобритания притежава виртуален монопол върху производството на опиум — предимно от Индия и Афганистан , а те са зависими потребители на тези съставки. Британската империя е техният доставчик, а в преговорите иранската страна не мисли особено ясно. Подписват, вероятно без да разбират напълно каква стойност ще придобие нефтът. Оттам нататък иранският петрол захранва Британската империя, а Иран получава 16% от приходите. Но колониалните договори носят своята собствена нестабилност — особено когато хората, чийто ресурс се използва, постепенно разбират условията.
В началото на 20 век в Иран се ражда про-демократично движение с ясна цел: модерна парламентарна система на мястото на остарялата Каджарска монархия. Британците разбират незабавно какво означава това — ако иранците имат реален парламент, парламентът ще погледне концесията 84/16 и ще поиска преговори. Британците не чакат. Установяват контакт с иранското духовенство, което само̀ не иска демокрация. После убеждават Русия да нахлуе от север, а те влизат от юг. Иранският опит с демокрацията е задушен. Реза Шах идва на власт, а Иран остава монархия. Шахът прокарва програма за модернизация, но знае много добре как е дошъл на трона и не докосва концесията.
Великобритания печели тази битка. Нефтът продължава да тече. Но семето е посято — иранците знаят какво са загубили и знаят кой им го е взел. Тези неща не се забравят. Само изчакват момента, който в случая идва от неочаквана посока за тях. На 26 юли 1956 г. египетският президент Насер национализира Суецкия канал — водният коридор, контролиран от британско-френски консорциум и жизненоважен за европейските петролни доставки. Великобритания и Франция реагират с военна операция, координирана тайно с Израел. Войските контролират зоната на канала. Операцията е военен успех. После Айзенхауер се обажда. Съединените щати заплашват да продадат значителна част от британските облигации, държани от американската хазна — достатъчно, за да предизвикат срив на лирата стерлинг. Великобритания е задлъжняла след Втората световна война и не може да си позволи валутна криза. Под финансов натиск британците се изтеглят. Обявяват нещо, което прилича на "мисията е изпълнена". Войските се прибират. Каналът остава египетски.
Важно е да се запомни само едно: Великобритания не е загубила военно. Имала е войски на терен, логистиката, военния успех. Оттеглила се е под финансов натиск — политически избор, не военна необходимост. Последствията от него ще станат ясни по-нататък.
Докато Великобритания търпи тези удари по империята си, от другата страна на Атлантика се ражда нов инструмент на власт — по доста необичаен начин при това. След Втората световна война група завършили Йейл основават разузнавателна и оперативна организация, не като правителствена структура, а като частна корпорация, проектирана да работи в интерес на американски компании по целия свят. Когато са готови, отиват при американското правителство с конкретно предложение: финансирайте ни и ще имате думата в това, което правим. Не ни финансирайте и ще правим каквото искаме, когато искаме. Правителството избира да ги финансира. Така се ражда ЦРУ.
Сирия, 1949 — тяхното първо упражнение. Сирия е демокрация от три години. ЦРУ сваля правителството, замества го с военна хунта. Следват девет години хаос, единадесет различни лидера, преврат след преврат, докато Сирия не помоли Египет буквално да я анексира, за да спре безредието. Организацията научава своя урок и четири години по-късно идва с по-усъвършенстван подход в Иран. Там, Мохамад Мосадек е назначен за министър-председател на Иран, това става през 1950 г. Програмата му е ясна: национализиране на иранския петрол, демократизиране на страната, превръщане на шаха в церемониална фигура по британски модел. Изгонва британското посолство, защото знае, че шпионите са там, и национализира Англо-Иранската петролна компания.
Британците са блокирани — нямат посолство, нямат агентурна мрежа. Обръщат се към Айзенхауер по времето на предизборната му кампания. Айзенхауер дава съгласие. ЦРУ изпраща Кермит Рузвелт — внук на президента Теодор Рузвелт. Първият опит за преврат се проваля в 3 часа сутринта: Мосадек излиза по пижама, открива вратата и арестува превратчиците. Рузвелт бяга. Айзенхауер нарежда операцията да се прекрати. ЦРУ обаче продължава.
Новият план е разработен от Норман Шварцкопф старши — баща на генерала, командвал операцията в Персийския залив през 1991 г. Наемат дневни работници да организират про-Мосадек протести. В края на всеки протест работниците разбиват витрините на магазините и плячкосват. Вестниците и радиото покриват безредиците. Базарджиите — търговската класа, гръбнакът на иранската икономика — се обръщат срещу Мосадек. Рузвелт раздава куфари с пари ден след ден и това проработва. Военните правят преврат. Мосадек е под домашен арест до края на живота си. Англо-Иранската петролна компания се преименува на British Petroleum. Нефтът потича отново. Постепенно светът в тази част се връща към нормалното, каквото ѝ да наричаме за нормално там.
Техеран от една страна е просто иранска столица, а от друга страна ЦРУ превръща посолството на САЩ там в регионален хъб на организацията си за цяла Азия. Китай, Индия, Югоизточна Азия — всички оперативни файлове, всички агентурни контакти, всички мисии минават оттам. И нещо друго много важно, изнасят матрици за печатане на долари от САЩ и ги вкарват в посолството. ЦРУ финансира бунтовнически армии в Азия с фалшиви банкноти, произведени с истински американски матрици в сърцето на Техеран.
През ноември 1979 г. студенти щурмуват посолството. Иранското правителство ги предупреждава предварително по телефона — изнесете се, идват студенти, не искаме международен инцидент. Повечето дипломатически служители са напуснали или избягали в канадското посолство. Останалите около 50 души са агенти на ЦРУ, заети да унищожават секретни документи. Студентите влизат, събират нарязаната хартия в торби за боклук и я занасят в близките средни училища с едно послание: обичате да решавате пъзели — ето ви тези нарязани парчета хартия, сглобете ги. Учениците сглобяват документите. Иранците публикуват всичко — пълните доказателства за преврата от 1953, оперативните мрежи из Азия, имената и местоположенията на агенти. Американската разузнавателна мрежа в Азия е принудена да се изтегли.
Матриците за фалшиви банкноти представляват отделен проблем. Иранското правителство не иска скандала с фалшифицирането и предава матриците на Хизбула — организацията, изпратена в Ливан да мобилизира шиитската общност. Хизбула финансира ранните си операции с фалшиви американски двайсетдоларови банкноти, отпечатани с техните истински матрици. Американският данъкоплатец финансира, без да знае, и двете страни на конфликта. Какво ли не е виждал светът през историята си, нали?
Заложническата криза обаче не свършва дотук — тя добива и своето предизборно измерение.
Рафсанджани — един от най-влиятелните клирици в Ислямската република — започва тайни преговори и изглежда близо до освобождаването на 52-та заложници в посолството. Директорът на ЦРУ по това време е Джордж Буш старши, който в същото време е ѝ вицепрезидентският кандидат на Рейгън.
Хора от предизборния щаб на Рейгън сядат в самолет и отлитат за Техеран. Влизат в кабинета на Рафсанджани. Слагат куфари с пари на масата. Посланието е просто: ако освободите заложниците преди изборите, Картър ще спечели — което ние не искаме, затова ви носим тези пари. Задръжте ги до инаугурацията на Рейгън. Рафсанджани прибира парите и прекратява преговорите. Заложниците остават в плен.
Горкия Джими Картър не знае нищо от това и работи до последната минута на президентството си — буквално до 12:00 часа на 20 януари 1981 г. — опитвайки се да договори освобождаването на заложниците. Малко след инаугурацията на Рейгън заложниците са освободени. Актьорът, озовал се в ролята си на президент обявява, че това е негова заслуга, а екипа му е направил това да стане възможно. По-късно решава да закрепи позицията си с война, като иска да дестабилизира Ислямската република. Знаейки от британския опит, че директна война с Иран е непрактична — иранският народ е прекалено националистически настроен, решава да използва Садам Хюсеин.
ЦРУ убеждава Хюсеин, че иранската армия е обезглавена след революцията и е лесна цел. Ирак атакува. Грешката е фатална. Иранците спират иракското настъпление още в началото и следват осем години окопна война. Съединените щати доставят на Ирак оръжия, ракети и химически оръжия — сарин, VX, горчичен газ. Оценка за жертвите е 750 000 иранци и 250 000 иракчани, но вероятно е двойно повече.
Хомейни използва войната, за да консолидира абсолютна власт. Кризата изисква силно ръководство, реформаторите са маргинализирани, а Ислямската република, която в началото е имала елементи на реална демокрация, се трансформира трайно. Войната, замислена като инструмент за унищожаване на теокрацията, я закалява вместо това. Всеки опит отвън да се дестабилизира режимът го е укрепвал — защото иранският национализъм се е оказвал по-силен от идеологическите различия вътре.
Тук ще се отклоним малко, за да споменем няколко важни аспекта от американската история по това време, които са важни, и могат да дадат повече светлина в посока вечното сочене с пръст към ядрената политика на Иран.
През 1992 г. Северна Корея обявява намерението си да произведе ядрено оръжие. Клинтън ги заплашва, след което сяда да преговаря. Сделката включва те да се откажат от идеята си за ядрено оръжие, като срещу това ще получат доставки на храна и енергия, а в перспектива — американско изграждане на ядрени реактори, проектирани така, че да не могат все пак да произведат оръжеен уран. Строителството трябва да започне през 2001 г. Вместо Ал Гор обаче, президент става след това Джордж Буш младши. Той обявява Северна Корея за "ос на злото" и скъсва договора — не защото Пхенян го е нарушил, а защото самият акт на договаряне изглежда за него като слабост. Северна Корея казва просто - майната ви, и произвежда ядрена бомба. Технологията идва чрез пакистанския учен Абдул Кадер Хан, управлявал международна мрежа за разпространение на ядрени технологии — продавал центрофужна технология за обогатяване на уран срещу балистична ракетна технология от Пхенян. Хан се признава за виновен през 2004 г. Сделката е документирана.
Обама и Кери научили урока от историята дотук подписват договора JCPOA през 2015 г., което прави практически невъзможно Иран да произведе ядрено оръжие за 15 години — не завинаги, а като буфер за нормализиране на отношенията. Иран получава обратно замразени активи. Инспекторите влизат редовно за проверки и Иран получава отличен при всяка от тях. Тръмп, който видно нищо не е чел от историята, скъсва договора през 2018 г. по същата логика като Буш — не защото Иран го е нарушил, а защото преговорите изглеждат като слабост. Иран ускорява ядрената си програма. Дипломатическият прозорец се затваря. Остава само военният.
Така стигаме до ден днешен, в който Иран печели към този момент една война, без да е търсил тази роля. Мосадек е искал демокрация и собствен петрол. Хатами е искал реформи и нормализация — помагал е на Съединените щати срещу Талибаните след 11 септември, провеждал е тайни преговори в Хюстън. Всеки ирански опит за отваряне е бил посрещнат с унижение или военна заплаха — и всеки такъв опит е укрепвал позициите на твърдолинейците в Техеран за сметка на реформаторите.
120 години по-късно резултатът е следният: закален, изолиран, идеологически сплотен режим с мрежа от прокси сили в Ливан, Ирак, Сирия и Йемен, с балистични ракети и с ключ в ръка за световното петролно снабдяване. Към март 2026 г. Иран изстрелва около 200 дрона и ракети дневно срещу ОАЕ при шест цивилни жертви — 95% са прихванати. Всичко това при използване на малка фракция от реалния им капацитет.
Съединените щати в момента са разкрачени. Участват във война, която предизвикаха, срещу противник, по-голям три пъти от Ирак и несравнимо по-сплотен. Всяко ескалиране рискува минирането на Хормуз и удари по саудитска и катарска инфраструктура — петролен шок с глобален обхват и инфлация, каквато развитият свят не е виждал от 70-те. Ако продължат, цената не е ясно кой и как ще я плати. Ако се оттеглят обаче, сигналът ще бъде прочетен незабавно от Москва, от Пекин, от всеки, който изчислява дали Америка е великия пълководец на тази планета. Китай разполага с трилиони в американски държавни облигации и не се нуждае от война, за да упражни натиск — достатъчно е намекът.
Тук се връщаме към Суец. В 1956 г. Великобритания не е загубила военно — имала е войски, логистика, победа на терен. Оттеглила се е под финансов натиск, под заплаха от срив на лирата. Светът не е видял военна загуба. Видял е отказ. И е разбрал, че Великобритания не може да проектира сила дори в регион, в който е господствала сто години. Лирата стерлинг губи остатъка от резервния си статус. Ерата на Британската империя приключва — не с последен изстрел, а с политически избор под финансов натиск.
Тръмп скъса единствения договор, който работеше. Започна война, която не може да спечели. И сега преговаря сам със себе си, докато таксата за Хормуз се събира редовно — два милиона долара на кораб, всеки ден...
Коментари
Публикуване на коментар