Една от най-впечатляващите сцени в историята на киното е прочутият „огледален кадър“ (Mirror Shot) от филма Контакт (Contact, 1997) на режисьора Робърт Земекис. Обичам Земекис, един от любимите ми филми евър е Форест Гъмп.
Та, в сцената от Контакт, малката Ели (Джена Малоун) тича отчаяно към банята, за да вземе лекарствата на баща си. Камерата се движи назад пред нея, следвайки бягането ѝ по коридора. В последния момент, когато момичето протяга ръка към огледалния шкаф, зрителят изведнъж разбира, че всичко, което е наблюдавал, сякаш е било отражение в огледалото. Гледайки тази сцена, мозъкът ви се обърква, защото това е физически невъзможно. Неподвижното огледало не може да показва подобно движение и тук няма да си говорим за това, как е направен кадърът, има предостатъчно материали по темата. Да измислиш подобна сцена и да я заснемеш през 1997 г. е било просто УАУ. Та, замислих се, в ерата на изкуствения интелект, или както го наричаме галено в един любим мой подкаст - мусаката, колко пък да е трудно да пресъздам подобно нещо. Речено - сторено.
Та, в сцената от Контакт, малката Ели (Джена Малоун) тича отчаяно към банята, за да вземе лекарствата на баща си. Камерата се движи назад пред нея, следвайки бягането ѝ по коридора. В последния момент, когато момичето протяга ръка към огледалния шкаф, зрителят изведнъж разбира, че всичко, което е наблюдавал, сякаш е било отражение в огледалото. Гледайки тази сцена, мозъкът ви се обърква, защото това е физически невъзможно. Неподвижното огледало не може да показва подобно движение и тук няма да си говорим за това, как е направен кадърът, има предостатъчно материали по темата. Да измислиш подобна сцена и да я заснемеш през 1997 г. е било просто УАУ. Та, замислих се, в ерата на изкуствения интелект, или както го наричаме галено в един любим мой подкаст - мусаката, колко пък да е трудно да пресъздам подобно нещо. Речено - сторено.
Обясних подробно на мусаката коя е сцената, от кой филм, какво, как, защо. После дойде ред на промпта и ето първия резултат:
Като виц е работата, почва нормално, а накрая смях в залата. Някакси се присетих за „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. Ако не сте я чели, да знаете че ще спойлна малко. В книгата, един суперкомпютър на име Deep Thought получава задачата да намери отговора на Великия въпрос за живота, Вселената и всичко останало. След седем и половина милиона години изчисления той най-после обявява резултата: 42. Шах и мат. Оказва се, че да получиш отговор е едно, но да знаеш какво всъщност питаш — съвсем друго. Та, и моето видео се оказа 42. Имах задача, имах момиче, имах огледало, коридор, драматизъм, обаче финалният отговор не е баш. Та, проблемът в изкуствения интелект ли е, или в мен, който не съм му обяснил заданието?
Последваха поправки на промпта и вариант 2:
Ха-ха, имаме напредък във вица. Ново ровичкане, промени, обяснения, последва номер три, който няма да ви го показвам, щото стига смях в залата. Реших, че няма да оставя нещата така, и чудото стана в четвъртия опит. Сега, не търсете онова кинаджийско послание, гледайте резултата от заданието само:
Та, нека завършим тази история с Айнщайн, който открива прословутата си теория, тръгвайки от един на пръв поглед почти детински въпрос: „Какво ще видя, ако можех да се движа редом със светлинен лъч, със скоростта на светлината?“
Звучи като въпрос на любопитно хлапе, нали? Само че зад него се крие сериозно противоречие с тогавашните представи за движението и светлината. Айнщайн размишлява върху него дълго време и години по-късно тези разсъждения ще го отведат до специалната теория на относителността и ще променят представите ни за пространство и време. Сега, да не си помислите че тук сравняваме Айнщайн с нещо толкова елементарно-НЕ. Просто искам да кажа, че всичко започва с един наглед прост въпрос. Не с отговора му.
Дерзайте, любопитствайте и не спирайте да си задавате въпроси.

Коментари
Публикуване на коментар